Тук представи твоят град/село!!!
Източник: Уикипедия
Общи данни
Пазарджик е град в Южна България. Той е център на Община Пазарджик и на Област Пазарджик и е в близост до град Пловдив. Лежи на двата бряга на р. Марица и е втория най-важен културен и административен център в Централна Южна България. Населението на Пазарджик е около 75 000 души.
Град Пазарджик се намира в най-западната част на Горнотракийската низина, част от общото Пазарджишко-Пловдивско поле, при надморска височина 205 метра. Първоначално градът е разположен на левия бряг на Марица. След освобождението му от турско иго той започва да се разраства и по десния бряг на реката. Пазарджик е равнинен град. Пазарджишкото поле е заобиколено от Средна гора, на север и Родопите на юг.
Релефът в град Пазараджик е изцяло равнинен. Това е най-равният град в България.
На 2 километра западно от града в Марица се влива река Тополница, която в турско време има ръкави и в самия град. Още тогава се оформя напоителният канал Паша-арк, който и днес минава през града.
История на града
Тук периодично идвали жителите на околните села да си разменят стоките — „да пазаруват“. Първи постоянни жители на Пазарджик са група татари, администратори и охрана на пазара, част от акерманските татари, изпратени от султан Баязид II (1481-1512) под водителството на Саръхан при селото Сарамбей (старото име на гр.Септември) да пазят прохода Момина клисура. Така и дошло първоначалното име на града — Татар Пазарджик.
"Пазарджик" е тюркско-персийска дума. Умалителната наставка „джик“ показва, че градът е бил малък пазар.
Нос Пазарджик на остров Сноу, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на град Пазарджик.
Най-ранното споменаване на Пазарджик в историческите извори се съдържа във подробния муфассал регистър на акънджиите, съставен във дните от 2 до 11 декември 1472 г. В него самият град е описан на 2 места в дефтера под имената Базар Йенидже-и Татар и Базар Татар Йенидже, и е посочен като град, спадал към нахията Филибе /Пловдив/ - Лит.: Григор Бойков - "Татар Пазарджик ХV-ХVІІв.",Сф,2008 г.,стр.4-20,45-56 и 140-144. Така че след като Пазарджик категорично е съществувал през 1472 г., цели 13 години преди "официалното" му основаване (т.е. трябва да се приеме фактът, че тезата за образуването на града през 1485 г. от акерманските татари, преселени по времето на султан Баязид ІІ/1481-1512/, следва да бъде отхвърлена като невярна). Според данните на акънджийския тефтер от 1472 г., към годината на съставянето му Пазарджик е бил изцяло мюсюлмански град, наброяващ около 105 домакинства - всичките мюсюлмански /пак там - виж пос.съч./. Пазарджик е основан през 1485 година като важна станция на главния път през Балканския полуостров — Виа Милитарис, от Белград през Траянови врата за Цариград. Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония - Кюстендил - Самоков - Момино-клисурския проход. От Пазарджик започва и водния път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът в най-западната част на Горнотракийската низина.
Отначало Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е построена така наречената „Ески джамия“ (Старата джамия). След това са построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град. От всички джамии днес се е запазила единствено Куршум джамия, с най-високото минаре.
През 1574 великият везир Дамат Ибрахим паша построява най-големия турски паметник в Пазарджик — Куршум хан, разположен на главния път в града (днес ул. "Константин Величков"). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия, както и със занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханове на Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни) с оловни кубета, и заема площ от 11 570 кв. метра. Турския пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70-80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан съществува до освободителната Руско-турска война от 1877-1878, когато е опожарен. След Освобождението той е окончателно разрушен.
Начало на водоснабдяването се поставя през 1748 с хващането на изворите при село Ивайло на 5 км северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до 1930 година.
След татарите-стражи в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на 17 век, когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чумата и холерата.
От средата на 16 век в града започват да се заселват и българи - християни от околните села, които преди това посещавали града само за пазар. През втората половина на 16 век, когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“. Оттук се създава първата българска махала — Вароша.
През втората половина на 17 век Пазарджик продължава да се развива в северна посока, вероятно тогава се създава и голямата българска махала "Чиксалън", в която после е построена църквата "Свети Архангел". След това, през 18 и началото на 19 век в северна посока се създават чисто българските махали "Кавлъккавак" и "Сюлюккавак". Според някои сведения, към средата на 19 век Пазарджик се състои от 33 махали — 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските махали. През 1865 г. населението е на Пазарджик е около 25.000 хиляди, българите съставят 57% от него, а турците 28,5%. Като търговски град, Пазарджик привлича и друго население — евреи, арменци и др.
С основаването на Пазарджик през 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на татарите-стражи Саръхан с титлата бей. Но скоро той е убит от своите хора и в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област от Цариград е назначен Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. Оттогава до обявяването през 1840 г. на танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението — управителите са назначавани пряко от Цариград.
През 19 век, когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитите, той е вече между големите градове в България. През 18 и 19 век 70% от жителите му са занаятчии и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения — земеделците се увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на земеделска собственост.
Във връзка със своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар засенчван в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив. Той не е обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на своята област, а търгува с всички български земи (Мизия, Тракия и Македония), после със Сърбия — до Виена, Влашко, Цариград и Мала Азия.
Пазарджишките търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир. Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през 1855 г.
Пазарджик е измежду градовете, които вземат най-активно участие във Възраждането ни. Възраждането на града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатонийски, родом от пазарджишкото село Драгор. Наред с гръцкия, той въвежда в църквата използването и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823 г. на общо българско училище, в което освен гръцки се преподава и на български език. А през 1845 г. се открива и класно училище, където учебните занятия се водят само на български език.
Църковната борба в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гръцките духовници са изгонени от църквата „Света Богородица“ и богослуженията започват да се четат само на български.
През 1862 г. се основава читалище „Виделина“ („видело“ е архаичната форма на „светло“), а през 1870 г. и женско дружество „Просвета“.
Кочо Честименски е родом от пазарджишкото село Динката. През 1869 г. Васил Левски основава революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов. На 4 февруари 1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков Матакиев. Председател на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов, бивш участник в Легията в Белград.
Пазарджик е освободен от Запдния руски отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко на 14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян, турското командване не успява да изпълни коварния си и чудовищен план — да запали града и унищожи българското му население — преди да се оттегли.
Турците напускат завинаги Пазарджик. Но те оставят след себе си един полуразрушен град, недоимък и глад сред населението.
На 20 януари 1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно гласоподаване за временна градска управа. Първи временен кмет на Пазарджик и почетен гражданин на града е Ованес Соваджиян. За председател е избран местният учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния съвет. В града е уреден руско-български клуб, който се занимава с просветна дейност.
Според административното устройство на Източна Румелия, Пазарджик е център на департамент (област). Той включва в границите си околиите: Пазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска. Начело на департамента стои перфект. Първия перфект на Татарпазарджишкия департамент е Георги Бинев от Стара Загора, виден възрожденски деец и революционер, един от най-просветените българи по това време.
На 7 октомври 1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. С голям ентусиазъм са избрани Константин Величков, Яков Матакиев, свещеник Георги Тилев и др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на Пазарджик — Константин Величков.
И след Освобождението Пазарджик си остава град на ориза, виното, конопа, тютюна и зеленчуковите градини. Плодородните чалтъшки земи в поречието на р. Марица и Тополница, някога притежание на турски чифликчии, стават собственост на богати пазарджиклии.
Паметникът на Св. св. Кирил и Методий
Градинката с паметника, погледната от сградата на Общината
Сградата на Общината
Реставрираната часовникова кула
Другата часовникова кула в града, снимана през лятото и през зимата
Входната алея на Остров Свобода
Църквата Св. Богородица
Площад Константин Величков, известен като "Тортата" и част от фонтаните до нея
Изглед от моста при гарата
Седалището на НАСА в гр. Пазарджик
Колоната в центъра на града, известна сред пазарджиклии като "х*я". Видно място за срещи. В Пазарджик може да чуете:
- Ще те чакам в осем на х*я.
Не се учудвайте
А ето и шадравана известен като "Топките", но вече е обновен и топките ги няма.
Това е Сухия фонтан. Когато бях малък работеше, но вече от години не функционира.
Пазарджик си има футболен тим
"Хебър" се нарича и е непобедим!
Там има една от малкото зоологически градини , да не кажа и единствената в България която е направена с цел да радва хората , а не да вади пари, тоест безплатна е и супер яка , наскоро да се сдобили и с тигър .Който е близко да отиде да види ,препоръчвам. 
